Month: януари 2017

Ние трябва да бъдем европейци, ако чувстваме, че имаме нужда от Европа. Ако смятаме, че сме всесилни, че можем да ритнем, тъй как да кажа, тази помощ, че можем сами да разрешим тази проблема – тогаз можем да бъдем каквито щем – и азиатци, и балканци, и т.н. Но едва ли има двама свестни хора в България да си правят илюзия, че ние можем със свои собствени сили да разрешим някоя проблема. Която и да било от нашите проблеми ще се разреши чрез съгласието на европейските държави. Но за да спечелим тяхното съгласие, ние трябва да държим сметка за психологията на тези народи. Ние трябва пред тяхната съвест да бъдем прави и за това всичко онова, което ни излага пред тях, трябва старателно да го избягваме.

В името на свещените интереси на България, в името на кървавите страдания на народа ни нека да си дадем дума да направим всички усилия, за да можем да се представим пред европейската обществена съвест.

Атанас Буров. Из реч, произнесена в Народното събрание на 6 юни 1933 г.

И още няколко:

Аз съм вече паднал, фалирал политик. Комунистите не обичат еретиците, свободомислещите, хората с далечни, стратегически цели. Те обичат реалното – властчицата, мазнинката, пържолката. Те са хитри и има кой да ги учи. Оня там с мустака бди и следи, защото България за цялата комунистическа империя е раят, тя е раят на земята.

България има лозя, градини, масло и малини. Тя има ягоди и вино, хубаво вино. А където има вино, там има и всичко друго за ядене. И той-великият ще иска да го храните със зеленчуци и плодове. Той току тъй не влезе в България, знаеше, че влиза в блажен оазис. Ето защо той няма да допусне България да му се изплъзни. И ще ви насилва, без да разберете. Но аз няма да го видя…

Атанас Буров.

Българинът ще стане велик гражданин на света в деня, когато зареже най-долното си качество — винаги да гледа да мине тънко и да не си плати справедливо за това, което получава.

Атанас Буров.

Вместо народът в своята цялост да бъде източник на властта, вместо той чрез своите избраници да бъде върховен контрольор на управлението, у нас е станала една дълбока фалшификация, която прави, щото правителството да създава народните представители, щото то да създава хората, които ще го контролират.

Атанас Буров. Из реч за вътрешната и външната политика на правителството, 9 ноември 1911 г.

 

…В политиката, това изгубване на чувството на релативна преценка в масата е първото условие за политическото пропадане на един народ: когато тя престане да цени малките разлики, в които стои цялата политика, тогаз тя става жертва на всички авантюристи и на всички демагози; тогава тя цени само обещанията, едрите, безконечните обещания, за които не се държи сметка.

Атанас Буров. Из реч за преодоляване на личния режим на Фердинанд, 15 юни 1911 г.

 

За мене […] туй, което характеризира българския обществен живот, то е преди всичко отсъствие на правов ред…

Атанас Буров.

 

 

Патриот е – душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
продава си и душата.

И е добър християнин:
не пропуща литургия;
но и в черква за туй ходи,
че черквата й търговия!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
залага си и жената.

И е човек с добро сърце:
не оставя сиромаси;
но не той вас, братя, храни,
а вий него със трудът си!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
изяда си и месата.

Христо Ботев, „Патриот“

Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора. Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше, деня и нощя, и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени. Фенерът светеше, окачен на клончето на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на челядта. А тя беше многобройна. До бай Марка, до старата му майка и до стопанката му седяха около трапезата рояк деца – големи и малки, които, въоръжени с ножове и вилици, опустошаваха мигновено хлябове и блюда. Те напълно оправдаваха турската дума: сомун душманларъ. Бащата хвърляше от час на час добродушни погледи на тия запъхтели работници с остри зъби и несъкрушими воденици, усмихваше се и казваше весело: – Яжте, татовата, да порастете! Пено, налей паницата пак! Слугинята отиваше при чучурчето, дето изстиваше руйното вино, наливаше и донасяше дълбока фарфорова паница. Бай Марко я поднасяше на децата, като казваше благоразположено: – Пийте бре, маскари! И паницата изреждаше всичкия народ. Очите на народа светваха, бузите се зачервяваха и той си облизваше с наслаждение устните. Тогава Марко се обърна към жена си, която се понавъси неодобрително, и каза строго: – Нека да пият при мене – да не са жедни за вино. Аз не ги ща да станат пияници, като пораснат. Марко имаше свой практически възглед за възпитанието. Човек малообразован, от прежното време, той със своя естествен здрав смисъл разбираше добре човешката природа и знаеше, че онова, което се запрещава, по силно се желае. По тая причина, за да ги заварди от наклонност към кражба, той поверяваше на децата си ключа от ковчега с парите. – Гочо, иди отвори севлевия сандък и ми донеси кесията с минцовете! Друг път поръчаше на другиго: – На, татовата, иди ми отчети от панерчето с жълтиците двайсет рубета, та да ми ги дадеш, като се върна. – И излизаше. Въпреки обичая на повечето бащи по онова време, додето обядват, да държат прави децата си, уж да ги научат на почит към старите, Марко винаги туряше своите на софрата. Също и кога имаше гости, той викаше синовете си да присъствуват. – Нека да добият господарски нрави – обясняваше той, – а не да се дивят и гушат пред хората като Анко Разпопчето. Дико Разпопчето се спряпаше от срам, колчем срещнеше човек в панталони от черно сукно. Като беше постоянно слисан с търговските си работи, Марко само на трапезата виждаше народа си вкуп и тогава допълняше възпитанието му по доста своеобразен начин: – Димитре, не пресягай пред баба си на софрата, не бъди такъв фармасонин. – Илия, не дръж ножа като касапин, не коли, ами режи човешки хляба. – Гочо, що си се разкопчал като ахиевски читак? Па хвърляй феса, кога сядаш на софра. Косата ти е пак порасла като на тутраканец; иди при Ганка да ти я остриже – казашки. – Василе, сбери си дългите мотовили, да се сместят и други хора. Кога идем на полето, там се разтягай. – Авраме, ти ставаш от софра, без да се прекръстиш, протестантино! Но само когато беше разположен Марко, наставленията му имаха такъв тон; сърдит ли беше нещо, на трапезата царуваше гробно мълчание. Дълбоко набожен и благочестив, Марко полагаше голяма грижа да вдъхне у синовете си религиозно чувство. Вечер, доде изчетеше повечерката си пред иконостаса, големите бяха длъжни да присъствуват на молитвата. Дойдеше ли неделя и празник, всички трябваше да идат на черква. Това беше закон неотменим. Нарушението му донасяше буря на къщата. През едни велики пости той поръча на Кира да иде да се изповяда, понеже на сутринта щеше да се комка. Киро се върна скоро скоро от черква. Той не беше нито помирисал попа. – Изповедà ли се? – попита баща му недоверчиво. – Изповядах се – отговори синът. – При кой поп?